В Александровска болница мъртвите гордо мълчат.
Александровска зее в нощта опустяла и сива,
в коридора отчетливо стъпки далечни ечат,
свети хладен неон и трупът под чаршафа изстива.
В Александровска влизат навъсени чужди лица
и в шинела си свит, начумерен ги гледа пазачът.
В Александровска болница нощем умират деца,
пада сняг, свива студ и палачите плачат.
В Александровска болница плочките бели блестят,
в тоалетните шурва вода и казанчето шушне далеко.
Санитарки превити на две върху пейката спят,
а сестричката плахо прегръща дежурния лекар.
В Александровска мият мозайките с влажен парцал,
хаотичните кръгли петна неусетно изсъхват,
и хирургът разрязва гръдта на човека без жал
а в съседната стая старицата бедна издъхва.
В Александровска болница звънко ехти алпака,
дистрофици седят в столовата, увити в халати,
драще в дневника зла, начумерена, старша сестра
а във моргата вадят на мъртвия зъбите златни.
В Александровска болница вечно дрънчи телефон
и гъмжи от народ, и дежурният тръгва към рентгена мрачен,
откъм „Черепно-мозъчна травма“ бръмчи електричен трион
и мирише на гной и озон, а сестричката в стаята плаче.
В Александровска носят със баките топла храна,
в Александровска болница няма богати и бедни
и сакатият взима чинията в своята лява ръка.
В Александровска болница първите стават последни.
В Александровска болница диви порои плющят,
жаби плуват в дъжда и боя по стените се лющи.
В Александровска болница луди беззвучно крещят,
упоени в леглата си, с празни зеници на гущер.
В Александровска има различен и властен закон.
В Александровска няма обидени, болни и гладни.
В Александровска болница аз се изгубвам без стон.
В Александровска днес и завинаги всички са равни.
В Александровска болница мъртвите гордо мълчат.
Александровска свети в нощта като кораб далечен.
Сенки чезнат в стените и духове в стаите спят,
и чрез тях Александровска става безсмъртна и вечна.
Троянски 